Сънят на Шели 
Звезди над мен и нощ
бездънна,
с вълни се боря, в бездни тъна...
В миг блясват огнени градини:
там златни рибки къпят се в лъчи
в лазура тих, в простори сини,
на нимфи роят весело хвърчи.
Там под води, навек заспали,
високи огнени корали
в предвечен палмов лес растат,
там бледни лилии цъфтят...
И като в сън и някакъв захлас
корал и цвят за Мери късам аз.
1904
Песен на Соломон
Кажете, щерки на
Сиона,
къде да диря моя цар!
В стените влязоха на Сиона
и не намерих моя цар.
Града обходих, о желани,
доде изчезна светли ден,
И тихо виках: О, желани!
доде изчезна светли ден.
Нозете ми горят от рани,
сестра сандалите ми сне.
Оми сестрата мойте рани
и покривалото ми сне.
Речете ми, речете: Бедна!
кат смърт е силна любовта...
Уви! Сама познах аз бедна:
кат смърт е силна любовта.
1904
Молитва
За теб се моля на
вълната що лудува,
за теб - на всяко цвете що цъфти,
за теб - на вихра ниви що вълнува
и думам на зефира що шепти...
На слънцето се моля, що възхожда,
да те укрий от мрачните стрели,
на херувим, зората що провожда,
"Моли се!" викам, "о, за нея се моли!"
09.04.1904 г.
Зора и ден
Денят залюбил е
Зората,
в Зората влюбен е Денят,
и леко дърпа той юздата
на коня бял, готов за път.
Безшумно в танц се тя понася
в прозрачно синия ефир,
и гледа я Денят захласнат,
след нея яздейки безспир.
Лети Зората, с пръсти нежни
докосва арфата и пей,
а кон крилата белоснежни
размахва, пламенно лудей...
Напраздно! В туника укрита,
на запад чезне тя за миг,
и ето - гаснат там звездите
пред нейни горд и гиздав лик.
И скръбен, тих и без надежда,
смирен, в захлас неизразим,
денят от морний кон поглежда
на нейни танц неуловим.
17.07.1905
Орли
Орли сме волни и могъщи,
чертози нам са дивите скали...
О, как сме горди, безпокойни,
и смели сме, ний лудите орли!
От облаците мрачни, тежки
светкавицата бясна ний крадем
и горе, на звездите ясни
ний свойта поща кървава ядем.
Окови зли, предел не знаят
крилата наши, буйният ни взор...
Животът съдбата ни отсъди:
сред гръм и бури - воля и простор!
29.11. 1904
Лотос
В нощта над вехти
книги забленуван бях.
И гледах палми в зной, и рой пчели над тях.
И както бях заспал, аз почнах да сънувам,
че белосребрен цвят - жена целувам.
А вред - жълтеещ, зноен пясък до безкрай
и бяло, неподвижно слънцето сияй.
Събудих се за миг, и дълго тъй в нощта
усещах ласката от малките уста.
15.12.1906
Requiem
Пламти на запад ледник в пурпурно сияние.
Исус там зъзне в гроб от бурите разкрит.
Света Марио! Там блести над рани скрежа мразовит.
На запад плаче слънце в кърваво сияние:
Света Марио, тамо капе кръв рубин
от твоето сърце - над бледия ти син.
Въплощения
Исусе, над лазурните,
над бурните
и вечни води!
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!
О, слънце, заблудено
по пътищата Млечни,
изгубено
в безбрежия далечни,
в тъмите на Нощта...
Вълна угасна над вълна,
вълна премина над вълна,
вълната на Времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността...
И ето пак: Исус - ловец,
ловец на бисер, в бисерен венец,
ловец на перли под луна,
жетвар на лунна светлина!
Исус - нарцис
с позлатен тирс
и с кринове прорасъл жезъл,
над вечните води възлезъл...
О, Магдалина, Магдалина!
В лазурната долина
ти коленичи бледолунна
и стъпката му перлова целуна...
Исусе, над лазурните, над бурните
и вечни води,
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!
Но ето пак вълната на нощта,
вълна премина над вълна...
Вълната на времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността.
Граница
Не сме разделени! С еднакви надежди,
Сплотени сме ний в любовта и смъртта!
Жетварка запее оттатък – копнежи
еднакви събуди и в нас песента.
Светулки прелитат от нашата жетва
и мигат над вашето село натам,
овчари оттатък ли с огън засветят,
привет ни отпраща оскъдният плам…
Напролет и нашите ластовки сини
отлитат натам къмто стари гнезда,
срещнете ги вие за вести петимни:
това са крилатите наши писма!
Пчелите ни даже от кошери лете
прехвъркат натам като златни стрели,
та медена паша да дирят в полето –
и нищо ни вече от вас не дели.
През гробища тъмна браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кадилница глинена, дим се развява
и вятъра отвъдни гробове кади.
Груинската река
Аз съм дева, дева малка,
нежно влюбена русалка,
мен роди ме в планина
преспа – мраморна жена.
Бях дете, но виж пораснах
аз пленителна мома,
аз съм тъжна и прекрасна,
тъжна, ах, че съм сама…
Ти си бледен, аз се смея,
ти до моя бряг не стой,
затанцувам ли, запея,
и ще бъдеш вечно мой.
В устни нежни целуни ме –
своя лик целуваш сам,
бисер сбирай от гърди ми –
бисер? – пяна гасне там.
Заласкай ме, прегърни ме,
в ложе, ложе от гранит –
кимам другиму, по име
викам друг жених честит.
Незабравки аз дарявам,
що увяхват до зори –
аз забравям, не забравя
тоз, комуто ги дарих.
Гледай, сълзи не изсякват
там от сведени върби:
свойта младост ли оплакват?
Любовта си може би!
Аз съм дева, дева малка,
нежно влюбена русалка,
мен роди ме в планина
преспа – мраморна жена.
12. IХ.
1913