Влизането и присъствието на Екатерина Йосифова в привидяния от нас алтернативен канон се случва още с „Късо пътуване” през 1969 / 70 год. някак тихо и неусетно, след колебанията на почерка в „Нощем иде вятър” и „Посвещение” като че ли отклоняват авторското присъствие към реформиращите се полета на социалистическия реализъм, за да радикализира писането си през 80- години така, че днес да бъдем сигурни: след Багряна именно Йосифова очертава другия център на нова традиция в българската лирика, писана от жени – рефлексивна и авторефлексивна мощ на почерка, който задава начала и граници на женското писане още в недрата на НРБ. Екатерина Йосифова - алтернативното присъствие в българската литература между 60-те и 80-те години – с име на жена.

Пламен Дойнов