Екатерина Йосифова не разисква големите теми в живота като големи, не ги абсолютизира, не им придава особена тежест. Тя просто минава покрай тях съвсем естествено: любовта е едно усещане за коса, един пулс без име - "разумът на разума са чувствата", смъртта е познатите лица от некролозите, но и от улиците в малкия град - "ние на младостта не се оставихме, та на старостта ли". Умалителните, принадлежността към малките неща, към света като къща и къщата като свят са є така присъщи. Тя не дели заобикалящото я на съществено и несъществено. По-скоро гледа да свързва, да облизкостява, да приютява и да бъде приютена (неслучайно една от любимите думи в нейната поезия е объл). Тя е поет на малките светове - семейството, дома, планинското селце, които правят големия. Бих казала дори, че е поет на острова - най-отворената и едновременно най-затворена територия, най-малката и най-самодостатъчната. Светът се е свил, сякаш те прегръща: "Когато се поотпусне земната прегръдка... и успея да яхна по-крилатия кон, той ще ме пренесе над живота ми." Погледът є е изучаващ, но не преднамерен като при учените, а невинен като при децата - "Аз съм детето." Дори и когато нощта, тази съюзница на чудовищата, предразполагаща към такива игри, на сутринта разбулва другите с лица на ангели, но нея не разбулва. 

Цветанка Еленкова